събота, 3 ноември 2012 г.

На свой глас.



Обичам да си пускам високо музика в колата. Обичам, докато върви някоя готина песен, да си увелича звука и да викам с пълно гърло заедно с изпълнителя, карайки. Отпуска и зарежда. Но има и друго. Когато музиката е пусната силно, не чуваш собствения си глас. Викаш, но обикновено чуваш извивките, които певецът прави, неговата интонация и промяна във височините.
И смяташ, че се справяш добре...  до момента, в който някой ненадейно не ти спре радиото. Оп, изненада! Тогава вече чуваш своя глас. Пробвай да пееш тогава. Да свикнеш с гласа си, да приемеш начина, по който ти пееш тази песен. След години пеене в „сянката” на модела, може да е трудно. На мен ми беше. Пробвах и ми отне няколко опита, за да разбера кой е моят глас, истинският. И да го приема... С удоволствие, както се приема дар.


понеделник, 19 март 2012 г.

Отлично. Не. Творческо.


Аз нямам хоби. И винаги съм мислила, че нямам интереси извън работа и пиенето на кафе с приятели. Но осъзнах, че нямам хоби, защото не съм си позволявала да преживея нищо ново, защото новите неща не са ми познати, не зная как се правят. Пробването не отговаряше на възпитанието ми. 

Защото съм учена да съм винаги на висота. Ако не съм, по-добре да не правя нещото, защото  - о, ужас! – може да сбъркам и да не стане идеално. И тогава – голям срам! А срамът, вярвайте ми, е голям двигател. Или спирачка. 

Не се занимавам с фотография, защото тя включва познаване на техника, която не познавам. Не готвя, защото първият път манджите няма да се получат и не зная точно какво означава „брашно, колкото поеме” или „до зачервяване”.  Примерите са не един и два. Слава богу, че съществуват организираните курсове и групи, където отговорността за резултата е отчасти прехвърлена към инструктора. Иначе никога нямаше да тръгна и на йога. 

Но, благодарение на определeни ситуации и разговори с някои хора,  осъзнах, че подходът на отличника трябва и може да бъде оставен в училище.
 
Сега се пробвам да готвя - с внимателно подбиране на рецептите, така че да нямат повече от 3-4 действия. Самостоятелното приготвяне на едни спагети по селски и една печена сьомга ме направиха толкова щастлива, че дни наред говорех за тях, давах рецептите и се кефих на спомена за усещането. Просто реших да сготвя и се получи – може би не идеално, но усещането за любопитство, за свобода, за градивно творчество бяха невероятни.  

Не на отличническия манталитет. Трябва да пробваме и да бъркаме повече. И да не ни е страх от грешките.  Те са творчеството ни, а то е радостта от живота.

събота, 17 март 2012 г.

Не на отличниците.


Наскоро в интервю наша спортистка – мисля, че Ивет Лалова - каза, че благодари на родителите си, които винаги я учели, че грешките са част от играта. Слушах интервюто с половин ухо, но тази реплика ме сепна. Остави ме без думи. Никога не ми беше хрумвало, че такава философия може да е част от възпитанието на детето. Че то може да бъде подкрепяно в пробите и грешките си,  да бъде учено да се учи от тях. 

Подходът „проба-грешка” е нещо непознато  за детето-отличник. То е възпитано да е винаги първо, по-добро и най-умно. Пробата, и още повече грешката, са нежелани чужденци  в неговия малък свят, оформен от най-вече от семейството. Отнето му е разбирането, че тези две неща са напълно нормална част от живота, че му помагат да се развива и да учи, да стане самоуверен човек. За разлика от не-отличните ученици, които имат проблемно поведение и собствено мнение, които знаят, че ако родителите им са извикани от класния ръководител, това не е краят на света.  

Отличническата нагласа води до неочаквани от родителското тяло последици. 


Тя кара детето, дори и като възрастен вече човек, да се чувства несигурно при новости, да се придържа към установеното, към утъпканите начини за поведение и работа и така  -  да се вкарва в рамки, да става все по-тесногръд и предвидим човек и професионалист.

Още по-лошо, поради собствената си неувереност и страх от грешки, е много вероятно  такъв човек да реагира негативно и на опитите на други хора  да подхождат нестандартно и новаторски... Последиците от това в работно и лично отношение могат да са много и все неприятни.

И не на последно място – чувството за неспособност да твориш и да измисляш интересни неща, чувството, че си скучен за околните поради прекомерна праволинейност. Което може би няма значение за родителите, споменати по-горе, но има значение за живота и себеусещането на човека. Има значение за щастието му. 

Повече по темата скоро.  А тук е мнението на може би единствения в света „грешколог”. 


петък, 9 март 2012 г.

Опиянение или изтръпване.

В добавка към размишленията ми за обичта към себе си и значението на отделянето ни от околните, намерих невероятна презентация от българско събитие. 
Темата е доста обширна, но може да обобщим, че е за изконната нужда на човек да остава насаме със себе си, за да осъзнава реалността, в която живее. Ясен Захариев говори и за всевъзможните начини, които намираме, за да НЕ оставаме насаме със себе си, за да НЕ виждаме отстрани живота си, за да "изтръпнем" към реалността и нейните случвания. За да ни е по-лесно. Но по-лесно ли ни е всъщност?  (Тук е силно - мисля, че е към минута 11-та). Стигаме до антидепресанти, до алкохолни безумия, и тук ... идва решението. Вижте по-долу кое е то :-)



събота, 25 февруари 2012 г.

Сега започва утре.

Нещата не бива да започват "от утре". От утре спираме цигарите, започваме да ядем по-малко, от утре започваме да сме по-спокойни към проблемите, от утре ще показваме на близките ни, че ги обичаме... От утре. А днес? Искаме да сме щастливи и днес, нали?
Днес денят ми започна с тази  чудесна гледка:

 и с този невероятен текст, в който има едно-две неща, които не подкрепям, но само толкова. Останалите 28-29 са абсолютно точни.
Преценете сами дали да започнете от днес с някой от съветите!

сряда, 22 февруари 2012 г.

Не сме научени да обичаме. Себе си.


Все повече жени живеят на успокоителни. Учудени ли сте? Все повече жени (а и мъже) ходят на различни терапии и курсове по намиране на себе си, по търсене на себе си, по повдигане на тонуса, на самочувствието. С натрупването на такива случаи около мен, беше неизбежно да се замисля защо се стига до това.
Живеем както можем, в разрушените родителски ценности, които уж не важат в технологизираното ни, индивидуализирано общество. Имали сме нещо заложено, но то се размива по пътя. Не винаги успяваме да изградим нещо друго стойностно на негово място. И в един момент липсата излиза наяве. Какво правим тогава?
Оставаме насаме с единственото, което ни движи при всички ситуации – обичта към себе си, себеуважението си. И тогава става ясно кой как вижда нещата, кой как е възпитан, какъв е дълбоко в себе си.

Отделяне от другите хора, за да се разбираме с тях
Ако се обичаме достатъчно, по-лесно се изправяме след  удар, намираме какво да ни радва, да ни води напред. Имаме вкус за живота, независимо какво ни се случва. Радваме се на процеса на живеене, творим, без да залитаме прекалено по заложените си цели в дългосрочен план. Живеем с околните, каквито са, уважаваме тяхното пространство, но най-вече своето, не търсим на всяка цена признанието им, но се радваме искрено, ако го получим.
Това е в идеалния случай. Реалността е друга, най-често.
Най-често търсим одобрението отвън, решението отвън, признанието отвън, любовта отвън. И когато те не идват, нещата зациклят и стигаме до първия абзац.
Започваме да ги търсим по различни начини – увисваме на врата на някой, агресивни сме, за да ни обърнат внимание, капризни сме или пък бройкаджии, за да се почувстваме обичани, бъркаме се в личното пространство на околните или позволяваме на други да нарушават нашето, може и просто тихичко да се депресираме. Но липсата винаги излиза наяве.

Светлината в края на тунела
Най-хубавият съвет, който четох за решаване на този проблем поне отчасти, е да си представим, че винаги вървим заедно с малко момиченце/момченце, което сме ние като малки*. И когато усетим, че някой не ни третира правилно и се чудим дали е така, да поспрем и помислим - дали бихме му разрешили да се отнася така с детето, което върви до нас? Ако не можем да му разрешим да се държи така с едно дете, защо ще му позволяваме да се държи така и с нас самите?
Ако всички си имат по едно дете-eго със себе си, може би ще се държим по-балансирано едни с други? Може би тогава ще успеем да разчитаме на себе си, да уважаваме и най-вече да обичаме себе си в здравословна степен. Дано, дано, дано...:-)

*По спомени, книгата е ето тази.
** Едната илюстрация е заета от Pinterest, не се чудете откъде ви е позната.

неделя, 5 февруари 2012 г.

Уморени крила.*

Понякога се случва да се уморим от опити, да не вярваме във възможността да срещнем нов човек, който да запали огън в нас, да не вярваме, че може пак да се сближим с някого, с когото да се чувстваме уютно.

Идеята тепърва да опознаваме някой, който да не ни допадне и да трябва да го отстраним деликатно от пътя си, или - не дай си боже! - да го харесаме малко, но негативите да са повече и да се измъчваме взаимно известно време на приливи и отливи от обич... Всичко това може да тежи много.

Тогава е толкова изкушаващо да погледнем назад, към някой, останал в миналото, когото обаче знаем в детайли, познаваме и добрите, и лошите му страни, знаем, че няма нужда да изпитваме силни емоции с него, че всичко ще бъде толкова рационално, хедонистично и удобно. Удобно е думата... и поглеждаме назад през прозореца на времето.
Но това е клопка - клопка на егото ни, което не иска някой да го руши наново. То не иска качествата и подходът ни към другите да бъдат подлагани на съмнение, иска да си е спокойно и самоуверено, иска да знае, че някой ни харесва, че имаме значение за някого, че някой иска да прекарва време с нас.

Така че ходът "назад към старите, но златни" помага, но... за малко. Той е с ефект, кратък като от болкоуспокояващо. Защото дълбоко в себе си много добре знаем, че щом предишният път не е проработило с този човек, вероятно и този път няма да проработи. Трябва и двамата да сме поне малко мръднали в емоционалното си развитие...
Присъствието на нещо ново винаги е от значение. А "отминалите" хора по-добре да употребяваме в умерени дози!

*Заглавието е на Дони и Момчил от едно време.

вторник, 24 януари 2012 г.

Can take my mind off you.

Преди известно време писах за това, колко е трудно да премахнеш някой от списъка си с приятели в социалните мрежи... Тази вечер почувствах какво е да те махнат от списък с приятели. И то без да знаеш причината и без да ти е даден шанс да разбереш. No communication. No love, no glory / No hero in her sky. Усещането за реалност си е баш реално. И тихичко боли... ще чакам тихичко, докато отмине. И все пак ми липсваш!

четвъртък, 19 януари 2012 г.

Прави, каквото ти се прави.

Луда нова година. Започна лудо, активно и с промени. Опитвам се да задържа тонуса.
Готино е - правя това, което ми е приятно и не се тровя прекалено за онова, което не ми е. Поставих кефчето и вътрешния си баланс над всичко...
Философия, до която достигнах с много нерви и усилия. Hakuna Matata! It's a problem free phylosophy ;-) Знаете я песничката от "Цар Лъв", нали?


В свободното си време правя, каквото ми се прави. И ми е приятно. Ако не ми е, гледам да го приключа бързо,
да намаля неприятната емоция до минимум.
Да се смея.
Да се виждам с хора, които ме изграждат, а не ме рушат като личност.
Да не съжалявам
Да се радвам на собствената си креативност, интелект, интереси и красота, каквито ги има.
И на скромността си ;-)

На 31 и половина съм.

Нямам време да се тормозя повече
за ситуации, които ще отминат,
за хора, които ще отминат (о, да, и те отминават),
за трудни избори, които и сами ще се решат, ако изчакам или ги проуча достатъчно,
за чужди проблеми, за които не съм отговорна аз.
Така че - прави, каквото ти се прави и се радвай на себе си!
Хакуна Матата :-)

четвъртък, 15 декември 2011 г.

Предпразнично, самодоволно.

В края на годината всеки неусетно започва да си прави равносметка... Това не е толкова лошо, стига да мислиш какво си постигнал, а не толкова какво не си. Защото винаги има неща, които не сме постигнали. Но пък, ако ги нямаше, към какво щяхме да се стремим и какво щеше да ни кара да се променяме, да се развиваме, да се опитваме да сме по-готини, по-добри, по-уверени, по-живички? Така че, няма лошо - нека има непостигнати неща. А постигнатите, ах, постигнатите ;-)



Няколко неща ме накараха да се чувствам объркано-смутено-добре когато се случиха, а сега като мисля за тях, ме карат да се чувствам спокойно-самодоволно-добре. Ето ги, не в хронологичен ред:

- започнах да нося повече рокли и поли, отколкото панталони
- отказах виждане на любим мъж, защото се беше държал зле с мен
- пробвах как ми стоят червено червило и оранжев лак за нокти (поотделно и заедно)
- поисках си пари, които ми бяха обещани и си бях заработила
- пробвах се да общувам с непознати с по-малко думи, като разчитам повече на усещането за харесване, а не на перфектната вербална комуникация
- пробвах се да поддържам собствен блог, дори два и да говоря за лични неща в тях
- пробвах да говоря с родителите си за чувства
- пробвах да живея сама

Като се сетя, ще добавя и още.

Извод от тези опити:
Понякога си струва човек да върви срещу течението на собственото си възпитание и усещане, ей така, за да провери дали е на точното място, за да провери кой е, как се чувства при други обстоятелства и с друго поведение.

При мен тези неща подействаха чудотворно и сега очаквам да съм в добро, глуповато настроение за празниците. Пожелавам и на вас да сте малки ведри глупачета :-)

сряда, 16 ноември 2011 г.

Деструкция, реконструкция.


Чистя. Хора, вещи, чувства, концепции излишни, конструкти остарели.
Горя ги и те мен горят. Болят ме. И ще продължават да ме болят, по(-)малко всеки ден.
Но ще ги надмогна, ще погледна над тях.
Голямата картина се вижда само отгоре.
Издигам се. Аз, феникс.

петък, 14 октомври 2011 г.

(Усещане за) реалност.

Оказва се изключително трудно решение да изтриеш някого от приятелския си списък във Фейсбук. Усещането за това, че го триеш от живота си е толкова безумно, защото реално може да поддържаш връзка с човека в оффлайн пространството - да, така е, в случай, че сте забравили ;-)
Усещането е и шокиращо, защото не си осъзнавал, че си толкова привързан и зависим от глупавия списък. Но трудността, объркването и болката са си съвсем реални, а не виртуални.

сряда, 31 август 2011 г.

Различни, но еднакви.

Снощи говорих с една позната - сгодена наскоро и набързо, само няколко седмици след запознанството си с мъжлето. Та тя, без да иска и между другото, ми каза едно откровение, което беше толкова просто и толкова силно, че ахнах. Винаги съм усещала, че има нещо такова, но си мислех, че е идеализация и не е възможно, защото хората са различни.

Та при завързването на отношения с новия мъж, настоящ годеник, тя осъзнала, че той е по-добър от предишните и от предишния (с който е излизала много повече време) защото... показва привързаността си по същия начин като нея, тоест дава и това, от което тя има нужда.


Предишният и приятел смятал, че когато тя има проблем, той трябва да я остави на мира, един вид - да покаже, че зачита усамотението и размислите и по темата... Докато тя очаквала и искала да я гушне и да я пита какво става, да я изслуша... Това е, което прави настоящият. Това е причината, поради която са и трябвали само броени седмици, за да реши да се омъжи за него. Начинът им на живот е различен, интересите, средата, професиите, всичко. НО... явно, че най-важното е налице!

Защото човек се държи към любимите си хора така, както дълбоко в себе си иска да се държат към него.

понеделник, 29 август 2011 г.

Лудост ли е?

" - Можеш ли да ме обичаш? - попита Ела.
- Вече те обичам - усмихна се Азис.
- Но дори не ме познаваш!
- Не е нужно да те познавам, за да те обичам.
Тя въздъхна.
-Това е налудничаво."

Елиф Шафак, "Любов"

петък, 26 август 2011 г.

Play the game.

Отношенията с хората са игра. Не само любовните, но и приятелските. Въпросът е дали само единия определя правилата или всеки се държи според своите, все пак зачитайки тези на другия човек.
Кога да се видим, дали да се обадя, защо ми отказа.... хиляди въпроси и избори, които да се правят всеки ден, всеки час. Трудничко ми се вижда.
Дали е възможно да се играе без напрежение? Защото ако излизаме от играта всеки път, когато ни напряга, май бягаме от отговорност. Ако оставаме пък, се тормозим и трупаме негативи към партньора в нея. Трябва да е възможно да се играе без напрежение, с удоволствие.
Все още не зная какъв е отговорът. Затова не е разумно да се виждам с него, докато не разбера дали искам да играя играта и по какви правила. Това явно ще отнеме време, дано не е месеци и години. А как ми липсва понякога! От друга страна - Фреди казва: This is your life - don't play hard to get.... Объркващо е. Явно човек трябва просто да се остави да греши в играта понякога и после да види къде е сбъркал.

понеделник, 22 август 2011 г.

Мъжете си приличат.

Преди време никога не бих казала, че всички мъже са еднакви. Винаги съм се противяла на това мнение, когато го чуех. Това беше преди - когато бях научена на уважение към тях и ги поставях на пиедестал, особено когато ми харесваха повечко ;-)

Практиката обаче сочи, че мъжът, колкото и да ни се струва специфичен, с негови особености, които са ни приятни и ни забавляват или респектират, в определени ситуации реагира по доста твърдо определена схема. Тя е лесно предсказуема, да не казвам клиширана, стига само да сме извън ситуацията, а не в нея - имам предвид емоционално вътре.


Та така, мили момичета, ако не сте заровени в кърпички и кадри от последния ви разговор, в който нещата са се прецакали, можете лесно да видите следните неща (клишета са, но някои от нас сега осъзнават защо точно тези клишета са се наложили):

- когато не сте му подръка, иска да сте му подръка; но ако го допуснете - тоест, отговаряте на обаждания, винаги сте налична за бързо уговорени срещи, винаги отговаряте на обаждания и смс-и, опа! - вече не му е интересно и се маха;

... оттук идва и другото, което ме остави без думи при потвърждение от страна на приятел (мъж):

- няма проблем, ако не му вдигате телефона или не отговаряте на мейли, съобщения, т.н. Най-много да събудите отново интереса му, поради повишен адреналин - било то от гняв или усещане за изпускане на плячката. След такива действия, можете да се направите, че няма нищо, да се обадите (или да използвате, когато той ви се обади) и да продължите отношенията си оттам, където сте прекъснали.

- ако му се доверявате искрено (включително казвате, че го харесвате и сте готова да правите някакви жертви за него), не му е интересно и се маха; дори да не му казвате всичко, ако усети, че все пак го харесвате и сте готова на жертви за него, не му е интересно и се маха;

- изключително важно - не гледайте как се държи с вас по време на секс, важно е как се държи извън това време. Ако проявява нежност, не значи непременно, че има чувства към вас - просто такъв му е стилът на любене. Може би означава, че е по-чувствителен, но не непременно към вас и във всички ситуации; така че да се придържаме към общия типаж ;-)

- важно е как се държи към вас, а не какво ви говори! (това е за търсещите интелектуално общуване). Може да ви омайва и да е най-интригуващия персонаж, но да е пълна нула като приятел, любим, мъж...

В крайна сметка, важно е да си гледаме своите интереси, да си изживеем своите неща, и да се развиваме по нашия си план, а ако мъжът успее да се впише малко по малко в нашия режими и живот, супер! Но не бива да загърбваме себе си заради него. Иначе не му е интересно и се маха. А докато сме си ние и е проявил вече интерес, няма да се махне, защото..? Вижте картинката - мъжът имат нужда от жена ;-) Нека силата бъде с нас!


събота, 20 август 2011 г.

Цветна промяна.




Преди никога не бих се декорирала с цветен грим и лак. Винаги бледорозово, телесен цвят червило и безцветен лак. Както една приятелка нарече това - стилът "Хигиенична съм, но не съм жена". Обличала съм ярки цветове, но винаги само по едно ярко нещо, премерено. Сега е време това да се промени :-)
Започвам да се възприемам като бяло платно, като произведение на изкуството, към което трябва да се добавят различни и нови елементи, които да го украсят и да покажат нови страни от произведението (няма да казвам шедьовъра ;-), да изтъкнат различни акценти и с фокус върху различните му лица.
Затова и на морето стигнах до манията по оранжевия лак за нокти - не точно оранжев, но ярък - цвят корал, набиващ се на очи, аксесоар сам по себе си.
Ето го и него:
Само като си погледна ноктенцата и се чувствам весела и живичка! Доволна съм :-) Отивам да си сложа и на ръцете такъв...

сряда, 17 август 2011 г.

Женски акъл. От оня, който идва после.

Понякога е по-добре да се прекрати връзката още в началото. Какви поуки можем да извлечем тогава? Научаваме някои неща за себе си... ако сме достатъчно осъзнати или има кой да ни насочи с правилните въпроси, както е в моя случай. Ето някои изводи от последния ми казус:
1. Подхождането с безусловно „детско” доверие трябва да бъде правено с внимание, защото хората са различни и не задължително ще го оправдаят. Ако не го оправдаят, разочарованието може да е по-голямо от нужното. Балансът май ми липсва. Но и към момента не разбирам как е възможен – или имаш вяра у някого и си открит или не... Как иначе ще се зародят връзките и близостта? Но е факт, че всеки си носи собствения филм във всички следващи отношения.

2. В интимни отношения хората се променят. Човек, който е бил перфектен приятел, може да реагира по невероятни начини при близост и застрашаване на свободата... в главата му. Човекът, заради когото навлезнах в тази тема, се спече толкова от моя смс: „Връщай се скоро, липсваш ми”, че стана саркастичен, опита се да ме отблъсне с думи и действия, а когато не се получи, се кри цяла седмица и после прекрати отношенията ни. Започна да мисли само за себе си и спасението си. Нищо около мен не го интересува вече, а не беше така когато бяхме приятели. Или само ми се е струвало така тогава?

3. Продължение на горното – когато решим, можем да се заблуждаваме мнооого успешно сами. Игнорираме или се бавим в разчитането на знаците, които човекът отсреща ни дава, търсим логическите признаци, а не чувството.

4. Интуицията не лъже – когато усетя, че нещо не е наред, значи не е наред. Колкото да ми казват, че си фантазирам... Накрая винаги се оказва, че е трябвало да вярвам на усещането, а не на логиката на думите в диалога ни.

5. Рационален човек не е равно на емоционално осъзнат човек. Може да анализира безкрайно добре всичко, но да не знае какво прави в отношенията с хората и защо.
6. Внимание и време заслужава само мъж, който оценява доверието, грижата и нежността ми и на свой ред ги проявява към мен.

7. Няма полза от тръшкане. Когато осъзнавам какво се случва, въпреки загубата и объркването, значи съм направила крачка напред. Когато продължавам да ценя живота си, себе си и нещата, които правя и ми се случват - значи съм направила 4 крачки напред.

Приказка. Без края.

И тогава принцът каза: „Мила, съжалявам, но в момента излизам от една връзка и съм много объркан. Не зная какво да правя с живота си, а и този бял кон иска постоянно да се грижа за него, да му търся поляни, на които да пасе и да тича. Много ми е трудно, не мога да ти отделя толкова внимание, колкото заслужаваш.”

Пепеляшка го погледна сухо и попита: „А не може ли да се виждаме все пак? Да бъдем приятели?”, съзнавайки, че това са пълни глупости, че в момента, в който той е близо до нея, сърцето и ще изхвръква всеки път, а стомахът и ще прави точно обратното по посока движение.

„Разбира се", отвърна престорено ведро принцът. "Аз бих искал да продължим да се виждаме. Когато осмислиш нещата и си готова, ми се обади – знаеш кой пощенски гълъб ще ме намери. Или ползвай телефона”.

„Чудесно, помисли си Пепеляшка, значи все пак иска да поддържа връзка с мен, той ме харесва – ура!ура!ура!”

Тя му се обади след 4 дни, каза че иска да се виждат приятелски. Той каза "Супер, ще ти се обадя..."

След още 6 дни Пепеляшка беше вече използвала 30 пакета носни кърпички, а на всичките и приятели им беше писнало да слушат мнението на принца по различни житейски теми и за различни неща в живота, пре-предадено им от Пепеляшка, която не можеше да спре да мисли за него и го вплиташе като реален персонаж в ежедневието си... Той присъстваше навсякъде с нея и приятелите и. Не можеше да се отрече, че приятелите се забавляваха с неговите шеги, но и не можеха да се отърват от усещането, че тяхното момиче се е побъркало и не може да се свърже обратно с живота си, с живота, в който бяха и те.

Една вечер принцът и се обади – „Отдавна не сме се чували, как си?", каза той. „Хей, как си? Хайде да се видим тези дни", предложи тя, като се опитваше да звучи неангажиращо. Той говореше спокойно, шегуваше се, тя също, но през цялото време в главата и витаеше една и също мисъл „Обичам те, обичам те, обичам те”. Понякога друга мисъл я изместваше: „Защо не искаш пак да сме заедно?”, но тя бъбреше някакви неща относно вчерашния бал, времето, и колко трудно се намира трева за неговия кон. И така до безкрай. Накрая затвориха тежките метални слушалки с пожелания за скорошни срещи. Тя не спа цяла нощ. На другия ден летеше, усмихваше се, приятелите се чудеха какво става и накрая стана ясно – тя си призна. Започна да мисли върху разговора, докато им го предаваше. Осъзна, че нищо ново не е станало, нищо не се е развило от последната им среща, просто бяха приказвали по телефона без крайна цел и без посока. Но пък е толкова сладкодумен, каза си тя. Но пък не знае какво иска, пошепна и вътрешното гласче, подкрепено от гласовете на приятелите и.

След няколко дни принцът пак се обади с предложение за виждане – негов приятел щял да прави бал и щяло да е забавно. Тя се съгласи веднага, въпреки че знаеше, че трябва да се помотае, да се направи на заета... съгласи се от раз и започна да се вълнува за срещата. Принцът дойде, взе я на коня си, отидоха на бала. Пепеляшка се беше постарала да е красива, свежа и весела, за да не го отблъсне със сериозни разговори. Кръгът и от мисли обаче пак си беше ограничен, както и предишния път до: Защо не искаш да сме пак заедно? Искам те, обичам те! , с добавки като „Колко е сладък като се смее!” и „Искам да докосна лицето му”. Той кръжеше наоколо, запознаваше я с разни хора, обръщаше и внимание и разказваше шеги. Тя стоеше смутена и се опитваше да влиза в тон с разговора, като понякога изпускаше някой по-замечтан поглед , но щом усетеше, че той я вижда, веднага се сепваше и поглеждаше в друга посока.

След събитието, принцът я изпрати до вратата на къщата и, като внимателно избягваше всяка физическа близост. Целуна я приятелски и си тръгна. А тя остана да мисли и да чака... какво? Не беше ясно. Просто чакаше.