Показват се публикациите с етикет любов. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет любов. Показване на всички публикации

събота, 25 февруари 2012 г.

Сега започва утре.

Нещата не бива да започват "от утре". От утре спираме цигарите, започваме да ядем по-малко, от утре започваме да сме по-спокойни към проблемите, от утре ще показваме на близките ни, че ги обичаме... От утре. А днес? Искаме да сме щастливи и днес, нали?
Днес денят ми започна с тази  чудесна гледка:

 и с този невероятен текст, в който има едно-две неща, които не подкрепям, но само толкова. Останалите 28-29 са абсолютно точни.
Преценете сами дали да започнете от днес с някой от съветите!

сряда, 22 февруари 2012 г.

Не сме научени да обичаме. Себе си.


Все повече жени живеят на успокоителни. Учудени ли сте? Все повече жени (а и мъже) ходят на различни терапии и курсове по намиране на себе си, по търсене на себе си, по повдигане на тонуса, на самочувствието. С натрупването на такива случаи около мен, беше неизбежно да се замисля защо се стига до това.
Живеем както можем, в разрушените родителски ценности, които уж не важат в технологизираното ни, индивидуализирано общество. Имали сме нещо заложено, но то се размива по пътя. Не винаги успяваме да изградим нещо друго стойностно на негово място. И в един момент липсата излиза наяве. Какво правим тогава?
Оставаме насаме с единственото, което ни движи при всички ситуации – обичта към себе си, себеуважението си. И тогава става ясно кой как вижда нещата, кой как е възпитан, какъв е дълбоко в себе си.

Отделяне от другите хора, за да се разбираме с тях
Ако се обичаме достатъчно, по-лесно се изправяме след  удар, намираме какво да ни радва, да ни води напред. Имаме вкус за живота, независимо какво ни се случва. Радваме се на процеса на живеене, творим, без да залитаме прекалено по заложените си цели в дългосрочен план. Живеем с околните, каквито са, уважаваме тяхното пространство, но най-вече своето, не търсим на всяка цена признанието им, но се радваме искрено, ако го получим.
Това е в идеалния случай. Реалността е друга, най-често.
Най-често търсим одобрението отвън, решението отвън, признанието отвън, любовта отвън. И когато те не идват, нещата зациклят и стигаме до първия абзац.
Започваме да ги търсим по различни начини – увисваме на врата на някой, агресивни сме, за да ни обърнат внимание, капризни сме или пък бройкаджии, за да се почувстваме обичани, бъркаме се в личното пространство на околните или позволяваме на други да нарушават нашето, може и просто тихичко да се депресираме. Но липсата винаги излиза наяве.

Светлината в края на тунела
Най-хубавият съвет, който четох за решаване на този проблем поне отчасти, е да си представим, че винаги вървим заедно с малко момиченце/момченце, което сме ние като малки*. И когато усетим, че някой не ни третира правилно и се чудим дали е така, да поспрем и помислим - дали бихме му разрешили да се отнася така с детето, което върви до нас? Ако не можем да му разрешим да се държи така с едно дете, защо ще му позволяваме да се държи така и с нас самите?
Ако всички си имат по едно дете-eго със себе си, може би ще се държим по-балансирано едни с други? Може би тогава ще успеем да разчитаме на себе си, да уважаваме и най-вече да обичаме себе си в здравословна степен. Дано, дано, дано...:-)

*По спомени, книгата е ето тази.
** Едната илюстрация е заета от Pinterest, не се чудете откъде ви е позната.

понеделник, 29 август 2011 г.

Лудост ли е?

" - Можеш ли да ме обичаш? - попита Ела.
- Вече те обичам - усмихна се Азис.
- Но дори не ме познаваш!
- Не е нужно да те познавам, за да те обичам.
Тя въздъхна.
-Това е налудничаво."

Елиф Шафак, "Любов"

сряда, 17 август 2011 г.

Приказка. Без края.

И тогава принцът каза: „Мила, съжалявам, но в момента излизам от една връзка и съм много объркан. Не зная какво да правя с живота си, а и този бял кон иска постоянно да се грижа за него, да му търся поляни, на които да пасе и да тича. Много ми е трудно, не мога да ти отделя толкова внимание, колкото заслужаваш.”

Пепеляшка го погледна сухо и попита: „А не може ли да се виждаме все пак? Да бъдем приятели?”, съзнавайки, че това са пълни глупости, че в момента, в който той е близо до нея, сърцето и ще изхвръква всеки път, а стомахът и ще прави точно обратното по посока движение.

„Разбира се", отвърна престорено ведро принцът. "Аз бих искал да продължим да се виждаме. Когато осмислиш нещата и си готова, ми се обади – знаеш кой пощенски гълъб ще ме намери. Или ползвай телефона”.

„Чудесно, помисли си Пепеляшка, значи все пак иска да поддържа връзка с мен, той ме харесва – ура!ура!ура!”

Тя му се обади след 4 дни, каза че иска да се виждат приятелски. Той каза "Супер, ще ти се обадя..."

След още 6 дни Пепеляшка беше вече използвала 30 пакета носни кърпички, а на всичките и приятели им беше писнало да слушат мнението на принца по различни житейски теми и за различни неща в живота, пре-предадено им от Пепеляшка, която не можеше да спре да мисли за него и го вплиташе като реален персонаж в ежедневието си... Той присъстваше навсякъде с нея и приятелите и. Не можеше да се отрече, че приятелите се забавляваха с неговите шеги, но и не можеха да се отърват от усещането, че тяхното момиче се е побъркало и не може да се свърже обратно с живота си, с живота, в който бяха и те.

Една вечер принцът и се обади – „Отдавна не сме се чували, как си?", каза той. „Хей, как си? Хайде да се видим тези дни", предложи тя, като се опитваше да звучи неангажиращо. Той говореше спокойно, шегуваше се, тя също, но през цялото време в главата и витаеше една и също мисъл „Обичам те, обичам те, обичам те”. Понякога друга мисъл я изместваше: „Защо не искаш пак да сме заедно?”, но тя бъбреше някакви неща относно вчерашния бал, времето, и колко трудно се намира трева за неговия кон. И така до безкрай. Накрая затвориха тежките метални слушалки с пожелания за скорошни срещи. Тя не спа цяла нощ. На другия ден летеше, усмихваше се, приятелите се чудеха какво става и накрая стана ясно – тя си призна. Започна да мисли върху разговора, докато им го предаваше. Осъзна, че нищо ново не е станало, нищо не се е развило от последната им среща, просто бяха приказвали по телефона без крайна цел и без посока. Но пък е толкова сладкодумен, каза си тя. Но пък не знае какво иска, пошепна и вътрешното гласче, подкрепено от гласовете на приятелите и.

След няколко дни принцът пак се обади с предложение за виждане – негов приятел щял да прави бал и щяло да е забавно. Тя се съгласи веднага, въпреки че знаеше, че трябва да се помотае, да се направи на заета... съгласи се от раз и започна да се вълнува за срещата. Принцът дойде, взе я на коня си, отидоха на бала. Пепеляшка се беше постарала да е красива, свежа и весела, за да не го отблъсне със сериозни разговори. Кръгът и от мисли обаче пак си беше ограничен, както и предишния път до: Защо не искаш да сме пак заедно? Искам те, обичам те! , с добавки като „Колко е сладък като се смее!” и „Искам да докосна лицето му”. Той кръжеше наоколо, запознаваше я с разни хора, обръщаше и внимание и разказваше шеги. Тя стоеше смутена и се опитваше да влиза в тон с разговора, като понякога изпускаше някой по-замечтан поглед , но щом усетеше, че той я вижда, веднага се сепваше и поглеждаше в друга посока.

След събитието, принцът я изпрати до вратата на къщата и, като внимателно избягваше всяка физическа близост. Целуна я приятелски и си тръгна. А тя остана да мисли и да чака... какво? Не беше ясно. Просто чакаше.