Уморени крила.*

Понякога се случва да се уморим от опити, да не вярваме във възможността да срещнем нов човек, който да запали огън в нас, да не вярваме, че може пак да се сближим с някого, с когото да се чувстваме уютно.

Идеята тепърва да опознаваме някой, който да не ни допадне и да трябва да го отстраним деликатно от пътя си, или - не дай си боже! - да го харесаме малко, но негативите да са повече и да се измъчваме взаимно известно време на приливи и отливи от обич... Всичко това може да тежи много.

Тогава е толкова изкушаващо да погледнем назад, към някой, останал в миналото, когото обаче знаем в детайли, познаваме и добрите, и лошите му страни, знаем, че няма нужда да изпитваме силни емоции с него, че всичко ще бъде толкова рационално, хедонистично и удобно. Удобно е думата... и поглеждаме назад през прозореца на времето.

Но това е клопка - клопка на егото ни, което не иска някой да го руши наново. То не иска качествата и подходът ни към другите да бъдат подлагани на съмнение, иска да си е спокойно и самоуверено, иска да знае, че някой ни харесва, че имаме значение за някого, че някой иска да прекарва време с нас.

Така че ходът "назад към старите, но златни" помага, но... за малко. Той е с ефект, кратък като от болкоуспокояващо. Защото дълбоко в себе си много добре знаем, че щом предишният път не е проработило с този човек, вероятно и този път няма да проработи. Трябва и двамата да сме поне малко мръднали в емоционалното си развитие...
Присъствието на нещо ново винаги е от значение. А "отминалите" хора по-добре да употребяваме в умерени дози!

*Заглавието е на Дони и Момчил от едно време.