Показват се публикациите с етикет близост. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет близост. Показване на всички публикации

сряда, 22 февруари 2012 г.

Не сме научени да обичаме. Себе си.


Все повече жени живеят на успокоителни. Учудени ли сте? Все повече жени (а и мъже) ходят на различни терапии и курсове по намиране на себе си, по търсене на себе си, по повдигане на тонуса, на самочувствието. С натрупването на такива случаи около мен, беше неизбежно да се замисля защо се стига до това.
Живеем както можем, в разрушените родителски ценности, които уж не важат в технологизираното ни, индивидуализирано общество. Имали сме нещо заложено, но то се размива по пътя. Не винаги успяваме да изградим нещо друго стойностно на негово място. И в един момент липсата излиза наяве. Какво правим тогава?
Оставаме насаме с единственото, което ни движи при всички ситуации – обичта към себе си, себеуважението си. И тогава става ясно кой как вижда нещата, кой как е възпитан, какъв е дълбоко в себе си.

Отделяне от другите хора, за да се разбираме с тях
Ако се обичаме достатъчно, по-лесно се изправяме след  удар, намираме какво да ни радва, да ни води напред. Имаме вкус за живота, независимо какво ни се случва. Радваме се на процеса на живеене, творим, без да залитаме прекалено по заложените си цели в дългосрочен план. Живеем с околните, каквито са, уважаваме тяхното пространство, но най-вече своето, не търсим на всяка цена признанието им, но се радваме искрено, ако го получим.
Това е в идеалния случай. Реалността е друга, най-често.
Най-често търсим одобрението отвън, решението отвън, признанието отвън, любовта отвън. И когато те не идват, нещата зациклят и стигаме до първия абзац.
Започваме да ги търсим по различни начини – увисваме на врата на някой, агресивни сме, за да ни обърнат внимание, капризни сме или пък бройкаджии, за да се почувстваме обичани, бъркаме се в личното пространство на околните или позволяваме на други да нарушават нашето, може и просто тихичко да се депресираме. Но липсата винаги излиза наяве.

Светлината в края на тунела
Най-хубавият съвет, който четох за решаване на този проблем поне отчасти, е да си представим, че винаги вървим заедно с малко момиченце/момченце, което сме ние като малки*. И когато усетим, че някой не ни третира правилно и се чудим дали е така, да поспрем и помислим - дали бихме му разрешили да се отнася така с детето, което върви до нас? Ако не можем да му разрешим да се държи така с едно дете, защо ще му позволяваме да се държи така и с нас самите?
Ако всички си имат по едно дете-eго със себе си, може би ще се държим по-балансирано едни с други? Може би тогава ще успеем да разчитаме на себе си, да уважаваме и най-вече да обичаме себе си в здравословна степен. Дано, дано, дано...:-)

*По спомени, книгата е ето тази.
** Едната илюстрация е заета от Pinterest, не се чудете откъде ви е позната.

вторник, 24 януари 2012 г.

Can take my mind off you.

Преди известно време писах за това, колко е трудно да премахнеш някой от списъка си с приятели в социалните мрежи... Тази вечер почувствах какво е да те махнат от списък с приятели. И то без да знаеш причината и без да ти е даден шанс да разбереш. No communication. No love, no glory / No hero in her sky. Усещането за реалност си е баш реално. И тихичко боли... ще чакам тихичко, докато отмине. И все пак ми липсваш!

сряда, 17 август 2011 г.

Женски акъл. От оня, който идва после.

Понякога е по-добре да се прекрати връзката още в началото. Какви поуки можем да извлечем тогава? Научаваме някои неща за себе си... ако сме достатъчно осъзнати или има кой да ни насочи с правилните въпроси, както е в моя случай. Ето някои изводи от последния ми казус:
1. Подхождането с безусловно „детско” доверие трябва да бъде правено с внимание, защото хората са различни и не задължително ще го оправдаят. Ако не го оправдаят, разочарованието може да е по-голямо от нужното. Балансът май ми липсва. Но и към момента не разбирам как е възможен – или имаш вяра у някого и си открит или не... Как иначе ще се зародят връзките и близостта? Но е факт, че всеки си носи собствения филм във всички следващи отношения.

2. В интимни отношения хората се променят. Човек, който е бил перфектен приятел, може да реагира по невероятни начини при близост и застрашаване на свободата... в главата му. Човекът, заради когото навлезнах в тази тема, се спече толкова от моя смс: „Връщай се скоро, липсваш ми”, че стана саркастичен, опита се да ме отблъсне с думи и действия, а когато не се получи, се кри цяла седмица и после прекрати отношенията ни. Започна да мисли само за себе си и спасението си. Нищо около мен не го интересува вече, а не беше така когато бяхме приятели. Или само ми се е струвало така тогава?

3. Продължение на горното – когато решим, можем да се заблуждаваме мнооого успешно сами. Игнорираме или се бавим в разчитането на знаците, които човекът отсреща ни дава, търсим логическите признаци, а не чувството.

4. Интуицията не лъже – когато усетя, че нещо не е наред, значи не е наред. Колкото да ми казват, че си фантазирам... Накрая винаги се оказва, че е трябвало да вярвам на усещането, а не на логиката на думите в диалога ни.

5. Рационален човек не е равно на емоционално осъзнат човек. Може да анализира безкрайно добре всичко, но да не знае какво прави в отношенията с хората и защо.
6. Внимание и време заслужава само мъж, който оценява доверието, грижата и нежността ми и на свой ред ги проявява към мен.

7. Няма полза от тръшкане. Когато осъзнавам какво се случва, въпреки загубата и объркването, значи съм направила крачка напред. Когато продължавам да ценя живота си, себе си и нещата, които правя и ми се случват - значи съм направила 4 крачки напред.