Наскоро в интервю наша спортистка – мисля, че Ивет Лалова - каза,
че благодари на родителите си, които винаги я учели, че грешките са част от
играта. Слушах интервюто с половин ухо, но тази реплика ме сепна. Остави ме без
думи. Никога не ми беше хрумвало, че такава философия може да е част от
възпитанието на детето. Че то може да бъде подкрепяно в пробите и грешките си, да бъде учено да се учи от тях.
Подходът „проба-грешка” е нещо непознато за детето-отличник. То е възпитано да е винаги
първо, по-добро и най-умно. Пробата, и
още повече грешката, са нежелани чужденци в неговия малък свят, оформен от най-вече от семейството. Отнето му е разбирането, че
тези две неща са напълно нормална част от живота, че му помагат да се развива и да учи, да
стане самоуверен човек. За разлика от не-отличните ученици, които имат проблемно
поведение и собствено мнение, които знаят, че ако родителите им са извикани от
класния ръководител, това не е краят на света.
Отличническата нагласа води до неочаквани от родителското
тяло последици.
Тя кара детето, дори и като възрастен вече човек, да се чувства
несигурно при новости, да се придържа към установеното, към утъпканите начини
за поведение и работа и така - да се вкарва в рамки, да става все по-тесногръд
и предвидим човек и професионалист.
Още по-лошо, поради собствената си неувереност и страх от грешки,
е много вероятно такъв човек да реагира
негативно и на опитите на други хора да
подхождат нестандартно и новаторски... Последиците от това в работно и лично
отношение могат да са много и все неприятни.
И не на последно място – чувството за неспособност да твориш
и да измисляш интересни неща, чувството, че си скучен за околните поради
прекомерна праволинейност. Което може би няма значение за родителите, споменати
по-горе, но има значение за живота и себеусещането на човека. Има значение за
щастието му.
Повече по темата скоро. А тук е мнението на може
би единствения в света „грешколог”.
Няма коментари:
Публикуване на коментар