Женски мисли, които се подреждат под въздействие на разговори, хора, йога и други. Понякога изобщо не се и подреждат.
понеделник, 19 март 2012 г.
Отлично. Не. Творческо.
сряда, 22 февруари 2012 г.
Не сме научени да обичаме. Себе си.
*По спомени, книгата е ето тази.
неделя, 5 февруари 2012 г.
Уморени крила.*
Идеята тепърва да опознаваме някой, който да не ни допадне и да трябва да го отстраним деликатно от пътя си, или - не дай си боже! - да го харесаме малко, но негативите да са повече и да се измъчваме взаимно известно време на приливи и отливи от обич... Всичко това може да тежи много.
Тогава е толкова изкушаващо да погледнем назад, към някой, останал в миналото, когото обаче знаем в детайли, познаваме и добрите, и лошите му страни, знаем, че няма нужда да изпитваме силни емоции с него, че всичко ще бъде толкова рационално, хедонистично и удобно. Удобно е думата... и поглеждаме назад през прозореца на времето.
Но това е клопка - клопка на егото ни, което не иска някой да го руши наново. То не иска качествата и подходът ни към другите да бъдат подлагани на съмнение, иска да си е спокойно и самоуверено, иска да знае, че някой ни харесва, че имаме значение за някого, че някой иска да прекарва време с нас.
Така че ходът "назад към старите, но златни" помага, но... за малко. Той е с ефект, кратък като от болкоуспокояващо. Защото дълбоко в себе си много добре знаем, че щом предишният път не е проработило с този човек, вероятно и този път няма да проработи. Трябва и двамата да сме поне малко мръднали в емоционалното си развитие...
Присъствието на нещо ново винаги е от значение. А "отминалите" хора по-добре да употребяваме в умерени дози!
*Заглавието е на Дони и Момчил от едно време.
сряда, 17 август 2011 г.
Приказка. Без края.
Пепеляшка го погледна сухо и попита: „А не може ли да се виждаме все пак? Да бъдем приятели?”, съзнавайки, че това са пълни глупости, че в момента, в който той е близо до нея, сърцето и ще изхвръква всеки път, а стомахът и ще прави точно обратното по посока движение.
„Разбира се", отвърна престорено ведро принцът. "Аз бих искал да продължим да се виждаме. Когато осмислиш нещата и си готова, ми се обади – знаеш кой пощенски гълъб ще ме намери. Или ползвай телефона”.
„Чудесно, помисли си Пепеляшка, значи все пак иска да поддържа връзка с мен, той ме харесва – ура!ура!ура!”
Тя му се обади след 4 дни, каза че иска да се виждат приятелски. Той каза "Супер, ще ти се обадя..."
След още 6 дни Пепеляшка беше вече използвала 30 пакета носни кърпички, а на всичките и приятели им беше писнало да слушат мнението на принца по различни житейски теми и за различни неща в живота, пре-предадено им от Пепеляшка, която не можеше да спре да мисли за него и го вплиташе като реален персонаж в ежедневието си... Той присъстваше навсякъде с нея и приятелите и. Не можеше да се отрече, че приятелите се забавляваха с неговите шеги, но и не можеха да се отърват от усещането, че тяхното момиче се е побъркало и не може да се свърже обратно с живота си, с живота, в който бяха и те.

Една вечер принцът и се обади – „Отдавна не сме се чували, как си?", каза той. „Хей, как си? Хайде да се видим тези дни", предложи тя, като се опитваше да звучи неангажиращо. Той говореше спокойно, шегуваше се, тя също, но през цялото време в главата и витаеше една и също мисъл „Обичам те, обичам те, обичам те”. Понякога друга мисъл я изместваше: „Защо не искаш пак да сме заедно?”, но тя бъбреше някакви неща относно вчерашния бал, времето, и колко трудно се намира трева за неговия кон. И така до безкрай. Накрая затвориха тежките метални слушалки с пожелания за скорошни срещи. Тя не спа цяла нощ. На другия ден летеше, усмихваше се, приятелите се чудеха какво става и накрая стана ясно – тя си призна. Започна да мисли върху разговора, докато им го предаваше. Осъзна, че нищо ново не е станало, нищо не се е развило от последната им среща, просто бяха приказвали по телефона без крайна цел и без посока. Но пък е толкова сладкодумен, каза си тя. Но пък не знае какво иска, пошепна и вътрешното гласче, подкрепено от гласовете на приятелите и.
След няколко дни принцът пак се обади с предложение за виждане – негов приятел щял да прави бал и щяло да е забавно. Тя се съгласи веднага, въпреки че знаеше, че трябва да се помотае, да се направи на заета... съгласи се от раз и започна да се вълнува за срещата. Принцът дойде, взе я на коня си, отидоха на бала. Пепеляшка се беше постарала да е красива, свежа и весела, за да не го отблъсне със сериозни разговори. Кръгът и от мисли обаче пак си беше ограничен, както и предишния път до: Защо не искаш да сме пак заедно? Искам те, обичам те! , с добавки като „Колко е сладък като се смее!” и „Искам да докосна лицето му”. Той кръжеше наоколо, запознаваше я с разни хора, обръщаше и внимание и разказваше шеги. Тя стоеше смутена и се опитваше да влиза в тон с разговора, като понякога изпускаше някой по-замечтан поглед , но щом усетеше, че той я вижда, веднага се сепваше и поглеждаше в друга посока.
След събитието, принцът я изпрати до вратата на къщата и, като внимателно избягваше всяка физическа близост. Целуна я приятелски и си тръгна. А тя остана да мисли и да чака... какво? Не беше ясно. Просто чакаше.



