Показват се публикациите с етикет доволство. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет доволство. Показване на всички публикации

понеделник, 19 март 2012 г.

Отлично. Не. Творческо.


Аз нямам хоби. И винаги съм мислила, че нямам интереси извън работа и пиенето на кафе с приятели. Но осъзнах, че нямам хоби, защото не съм си позволявала да преживея нищо ново, защото новите неща не са ми познати, не зная как се правят. Пробването не отговаряше на възпитанието ми. 

Защото съм учена да съм винаги на висота. Ако не съм, по-добре да не правя нещото, защото  - о, ужас! – може да сбъркам и да не стане идеално. И тогава – голям срам! А срамът, вярвайте ми, е голям двигател. Или спирачка. 

Не се занимавам с фотография, защото тя включва познаване на техника, която не познавам. Не готвя, защото първият път манджите няма да се получат и не зная точно какво означава „брашно, колкото поеме” или „до зачервяване”.  Примерите са не един и два. Слава богу, че съществуват организираните курсове и групи, където отговорността за резултата е отчасти прехвърлена към инструктора. Иначе никога нямаше да тръгна и на йога. 

Но, благодарение на определeни ситуации и разговори с някои хора,  осъзнах, че подходът на отличника трябва и може да бъде оставен в училище.
 
Сега се пробвам да готвя - с внимателно подбиране на рецептите, така че да нямат повече от 3-4 действия. Самостоятелното приготвяне на едни спагети по селски и една печена сьомга ме направиха толкова щастлива, че дни наред говорех за тях, давах рецептите и се кефих на спомена за усещането. Просто реших да сготвя и се получи – може би не идеално, но усещането за любопитство, за свобода, за градивно творчество бяха невероятни.  

Не на отличническия манталитет. Трябва да пробваме и да бъркаме повече. И да не ни е страх от грешките.  Те са творчеството ни, а то е радостта от живота.

неделя, 5 февруари 2012 г.

Уморени крила.*

Понякога се случва да се уморим от опити, да не вярваме във възможността да срещнем нов човек, който да запали огън в нас, да не вярваме, че може пак да се сближим с някого, с когото да се чувстваме уютно.

Идеята тепърва да опознаваме някой, който да не ни допадне и да трябва да го отстраним деликатно от пътя си, или - не дай си боже! - да го харесаме малко, но негативите да са повече и да се измъчваме взаимно известно време на приливи и отливи от обич... Всичко това може да тежи много.

Тогава е толкова изкушаващо да погледнем назад, към някой, останал в миналото, когото обаче знаем в детайли, познаваме и добрите, и лошите му страни, знаем, че няма нужда да изпитваме силни емоции с него, че всичко ще бъде толкова рационално, хедонистично и удобно. Удобно е думата... и поглеждаме назад през прозореца на времето.
Но това е клопка - клопка на егото ни, което не иска някой да го руши наново. То не иска качествата и подходът ни към другите да бъдат подлагани на съмнение, иска да си е спокойно и самоуверено, иска да знае, че някой ни харесва, че имаме значение за някого, че някой иска да прекарва време с нас.

Така че ходът "назад към старите, но златни" помага, но... за малко. Той е с ефект, кратък като от болкоуспокояващо. Защото дълбоко в себе си много добре знаем, че щом предишният път не е проработило с този човек, вероятно и този път няма да проработи. Трябва и двамата да сме поне малко мръднали в емоционалното си развитие...
Присъствието на нещо ново винаги е от значение. А "отминалите" хора по-добре да употребяваме в умерени дози!

*Заглавието е на Дони и Момчил от едно време.

четвъртък, 19 януари 2012 г.

Прави, каквото ти се прави.

Луда нова година. Започна лудо, активно и с промени. Опитвам се да задържа тонуса.
Готино е - правя това, което ми е приятно и не се тровя прекалено за онова, което не ми е. Поставих кефчето и вътрешния си баланс над всичко...
Философия, до която достигнах с много нерви и усилия. Hakuna Matata! It's a problem free phylosophy ;-) Знаете я песничката от "Цар Лъв", нали?


В свободното си време правя, каквото ми се прави. И ми е приятно. Ако не ми е, гледам да го приключа бързо,
да намаля неприятната емоция до минимум.
Да се смея.
Да се виждам с хора, които ме изграждат, а не ме рушат като личност.
Да не съжалявам
Да се радвам на собствената си креативност, интелект, интереси и красота, каквито ги има.
И на скромността си ;-)

На 31 и половина съм.

Нямам време да се тормозя повече
за ситуации, които ще отминат,
за хора, които ще отминат (о, да, и те отминават),
за трудни избори, които и сами ще се решат, ако изчакам или ги проуча достатъчно,
за чужди проблеми, за които не съм отговорна аз.
Така че - прави, каквото ти се прави и се радвай на себе си!
Хакуна Матата :-)