Показват се публикациите с етикет самочувствие. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет самочувствие. Показване на всички публикации

събота, 17 март 2012 г.

Не на отличниците.


Наскоро в интервю наша спортистка – мисля, че Ивет Лалова - каза, че благодари на родителите си, които винаги я учели, че грешките са част от играта. Слушах интервюто с половин ухо, но тази реплика ме сепна. Остави ме без думи. Никога не ми беше хрумвало, че такава философия може да е част от възпитанието на детето. Че то може да бъде подкрепяно в пробите и грешките си,  да бъде учено да се учи от тях. 

Подходът „проба-грешка” е нещо непознато  за детето-отличник. То е възпитано да е винаги първо, по-добро и най-умно. Пробата, и още повече грешката, са нежелани чужденци  в неговия малък свят, оформен от най-вече от семейството. Отнето му е разбирането, че тези две неща са напълно нормална част от живота, че му помагат да се развива и да учи, да стане самоуверен човек. За разлика от не-отличните ученици, които имат проблемно поведение и собствено мнение, които знаят, че ако родителите им са извикани от класния ръководител, това не е краят на света.  

Отличническата нагласа води до неочаквани от родителското тяло последици. 


Тя кара детето, дори и като възрастен вече човек, да се чувства несигурно при новости, да се придържа към установеното, към утъпканите начини за поведение и работа и така  -  да се вкарва в рамки, да става все по-тесногръд и предвидим човек и професионалист.

Още по-лошо, поради собствената си неувереност и страх от грешки, е много вероятно  такъв човек да реагира негативно и на опитите на други хора  да подхождат нестандартно и новаторски... Последиците от това в работно и лично отношение могат да са много и все неприятни.

И не на последно място – чувството за неспособност да твориш и да измисляш интересни неща, чувството, че си скучен за околните поради прекомерна праволинейност. Което може би няма значение за родителите, споменати по-горе, но има значение за живота и себеусещането на човека. Има значение за щастието му. 

Повече по темата скоро.  А тук е мнението на може би единствения в света „грешколог”. 


петък, 9 март 2012 г.

Опиянение или изтръпване.

В добавка към размишленията ми за обичта към себе си и значението на отделянето ни от околните, намерих невероятна презентация от българско събитие. 
Темата е доста обширна, но може да обобщим, че е за изконната нужда на човек да остава насаме със себе си, за да осъзнава реалността, в която живее. Ясен Захариев говори и за всевъзможните начини, които намираме, за да НЕ оставаме насаме със себе си, за да НЕ виждаме отстрани живота си, за да "изтръпнем" към реалността и нейните случвания. За да ни е по-лесно. Но по-лесно ли ни е всъщност?  (Тук е силно - мисля, че е към минута 11-та). Стигаме до антидепресанти, до алкохолни безумия, и тук ... идва решението. Вижте по-долу кое е то :-)



сряда, 22 февруари 2012 г.

Не сме научени да обичаме. Себе си.


Все повече жени живеят на успокоителни. Учудени ли сте? Все повече жени (а и мъже) ходят на различни терапии и курсове по намиране на себе си, по търсене на себе си, по повдигане на тонуса, на самочувствието. С натрупването на такива случаи около мен, беше неизбежно да се замисля защо се стига до това.
Живеем както можем, в разрушените родителски ценности, които уж не важат в технологизираното ни, индивидуализирано общество. Имали сме нещо заложено, но то се размива по пътя. Не винаги успяваме да изградим нещо друго стойностно на негово място. И в един момент липсата излиза наяве. Какво правим тогава?
Оставаме насаме с единственото, което ни движи при всички ситуации – обичта към себе си, себеуважението си. И тогава става ясно кой как вижда нещата, кой как е възпитан, какъв е дълбоко в себе си.

Отделяне от другите хора, за да се разбираме с тях
Ако се обичаме достатъчно, по-лесно се изправяме след  удар, намираме какво да ни радва, да ни води напред. Имаме вкус за живота, независимо какво ни се случва. Радваме се на процеса на живеене, творим, без да залитаме прекалено по заложените си цели в дългосрочен план. Живеем с околните, каквито са, уважаваме тяхното пространство, но най-вече своето, не търсим на всяка цена признанието им, но се радваме искрено, ако го получим.
Това е в идеалния случай. Реалността е друга, най-често.
Най-често търсим одобрението отвън, решението отвън, признанието отвън, любовта отвън. И когато те не идват, нещата зациклят и стигаме до първия абзац.
Започваме да ги търсим по различни начини – увисваме на врата на някой, агресивни сме, за да ни обърнат внимание, капризни сме или пък бройкаджии, за да се почувстваме обичани, бъркаме се в личното пространство на околните или позволяваме на други да нарушават нашето, може и просто тихичко да се депресираме. Но липсата винаги излиза наяве.

Светлината в края на тунела
Най-хубавият съвет, който четох за решаване на този проблем поне отчасти, е да си представим, че винаги вървим заедно с малко момиченце/момченце, което сме ние като малки*. И когато усетим, че някой не ни третира правилно и се чудим дали е така, да поспрем и помислим - дали бихме му разрешили да се отнася така с детето, което върви до нас? Ако не можем да му разрешим да се държи така с едно дете, защо ще му позволяваме да се държи така и с нас самите?
Ако всички си имат по едно дете-eго със себе си, може би ще се държим по-балансирано едни с други? Може би тогава ще успеем да разчитаме на себе си, да уважаваме и най-вече да обичаме себе си в здравословна степен. Дано, дано, дано...:-)

*По спомени, книгата е ето тази.
** Едната илюстрация е заета от Pinterest, не се чудете откъде ви е позната.

четвъртък, 15 декември 2011 г.

Предпразнично, самодоволно.

В края на годината всеки неусетно започва да си прави равносметка... Това не е толкова лошо, стига да мислиш какво си постигнал, а не толкова какво не си. Защото винаги има неща, които не сме постигнали. Но пък, ако ги нямаше, към какво щяхме да се стремим и какво щеше да ни кара да се променяме, да се развиваме, да се опитваме да сме по-готини, по-добри, по-уверени, по-живички? Така че, няма лошо - нека има непостигнати неща. А постигнатите, ах, постигнатите ;-)



Няколко неща ме накараха да се чувствам объркано-смутено-добре когато се случиха, а сега като мисля за тях, ме карат да се чувствам спокойно-самодоволно-добре. Ето ги, не в хронологичен ред:

- започнах да нося повече рокли и поли, отколкото панталони
- отказах виждане на любим мъж, защото се беше държал зле с мен
- пробвах как ми стоят червено червило и оранжев лак за нокти (поотделно и заедно)
- поисках си пари, които ми бяха обещани и си бях заработила
- пробвах се да общувам с непознати с по-малко думи, като разчитам повече на усещането за харесване, а не на перфектната вербална комуникация
- пробвах се да поддържам собствен блог, дори два и да говоря за лични неща в тях
- пробвах да говоря с родителите си за чувства
- пробвах да живея сама

Като се сетя, ще добавя и още.

Извод от тези опити:
Понякога си струва човек да върви срещу течението на собственото си възпитание и усещане, ей така, за да провери дали е на точното място, за да провери кой е, как се чувства при други обстоятелства и с друго поведение.

При мен тези неща подействаха чудотворно и сега очаквам да съм в добро, глуповато настроение за празниците. Пожелавам и на вас да сте малки ведри глупачета :-)