събота, 25 февруари 2012 г.

Сега започва утре.

Нещата не бива да започват "от утре". От утре спираме цигарите, започваме да ядем по-малко, от утре започваме да сме по-спокойни към проблемите, от утре ще показваме на близките ни, че ги обичаме... От утре. А днес? Искаме да сме щастливи и днес, нали?
Днес денят ми започна с тази  чудесна гледка:

 и с този невероятен текст, в който има едно-две неща, които не подкрепям, но само толкова. Останалите 28-29 са абсолютно точни.
Преценете сами дали да започнете от днес с някой от съветите!

сряда, 22 февруари 2012 г.

Не сме научени да обичаме. Себе си.


Все повече жени живеят на успокоителни. Учудени ли сте? Все повече жени (а и мъже) ходят на различни терапии и курсове по намиране на себе си, по търсене на себе си, по повдигане на тонуса, на самочувствието. С натрупването на такива случаи около мен, беше неизбежно да се замисля защо се стига до това.
Живеем както можем, в разрушените родителски ценности, които уж не важат в технологизираното ни, индивидуализирано общество. Имали сме нещо заложено, но то се размива по пътя. Не винаги успяваме да изградим нещо друго стойностно на негово място. И в един момент липсата излиза наяве. Какво правим тогава?
Оставаме насаме с единственото, което ни движи при всички ситуации – обичта към себе си, себеуважението си. И тогава става ясно кой как вижда нещата, кой как е възпитан, какъв е дълбоко в себе си.

Отделяне от другите хора, за да се разбираме с тях
Ако се обичаме достатъчно, по-лесно се изправяме след  удар, намираме какво да ни радва, да ни води напред. Имаме вкус за живота, независимо какво ни се случва. Радваме се на процеса на живеене, творим, без да залитаме прекалено по заложените си цели в дългосрочен план. Живеем с околните, каквито са, уважаваме тяхното пространство, но най-вече своето, не търсим на всяка цена признанието им, но се радваме искрено, ако го получим.
Това е в идеалния случай. Реалността е друга, най-често.
Най-често търсим одобрението отвън, решението отвън, признанието отвън, любовта отвън. И когато те не идват, нещата зациклят и стигаме до първия абзац.
Започваме да ги търсим по различни начини – увисваме на врата на някой, агресивни сме, за да ни обърнат внимание, капризни сме или пък бройкаджии, за да се почувстваме обичани, бъркаме се в личното пространство на околните или позволяваме на други да нарушават нашето, може и просто тихичко да се депресираме. Но липсата винаги излиза наяве.

Светлината в края на тунела
Най-хубавият съвет, който четох за решаване на този проблем поне отчасти, е да си представим, че винаги вървим заедно с малко момиченце/момченце, което сме ние като малки*. И когато усетим, че някой не ни третира правилно и се чудим дали е така, да поспрем и помислим - дали бихме му разрешили да се отнася така с детето, което върви до нас? Ако не можем да му разрешим да се държи така с едно дете, защо ще му позволяваме да се държи така и с нас самите?
Ако всички си имат по едно дете-eго със себе си, може би ще се държим по-балансирано едни с други? Може би тогава ще успеем да разчитаме на себе си, да уважаваме и най-вече да обичаме себе си в здравословна степен. Дано, дано, дано...:-)

*По спомени, книгата е ето тази.
** Едната илюстрация е заета от Pinterest, не се чудете откъде ви е позната.

неделя, 5 февруари 2012 г.

Уморени крила.*

Понякога се случва да се уморим от опити, да не вярваме във възможността да срещнем нов човек, който да запали огън в нас, да не вярваме, че може пак да се сближим с някого, с когото да се чувстваме уютно.

Идеята тепърва да опознаваме някой, който да не ни допадне и да трябва да го отстраним деликатно от пътя си, или - не дай си боже! - да го харесаме малко, но негативите да са повече и да се измъчваме взаимно известно време на приливи и отливи от обич... Всичко това може да тежи много.

Тогава е толкова изкушаващо да погледнем назад, към някой, останал в миналото, когото обаче знаем в детайли, познаваме и добрите, и лошите му страни, знаем, че няма нужда да изпитваме силни емоции с него, че всичко ще бъде толкова рационално, хедонистично и удобно. Удобно е думата... и поглеждаме назад през прозореца на времето.
Но това е клопка - клопка на егото ни, което не иска някой да го руши наново. То не иска качествата и подходът ни към другите да бъдат подлагани на съмнение, иска да си е спокойно и самоуверено, иска да знае, че някой ни харесва, че имаме значение за някого, че някой иска да прекарва време с нас.

Така че ходът "назад към старите, но златни" помага, но... за малко. Той е с ефект, кратък като от болкоуспокояващо. Защото дълбоко в себе си много добре знаем, че щом предишният път не е проработило с този човек, вероятно и този път няма да проработи. Трябва и двамата да сме поне малко мръднали в емоционалното си развитие...
Присъствието на нещо ново винаги е от значение. А "отминалите" хора по-добре да употребяваме в умерени дози!

*Заглавието е на Дони и Момчил от едно време.

вторник, 24 януари 2012 г.

Can take my mind off you.

Преди известно време писах за това, колко е трудно да премахнеш някой от списъка си с приятели в социалните мрежи... Тази вечер почувствах какво е да те махнат от списък с приятели. И то без да знаеш причината и без да ти е даден шанс да разбереш. No communication. No love, no glory / No hero in her sky. Усещането за реалност си е баш реално. И тихичко боли... ще чакам тихичко, докато отмине. И все пак ми липсваш!

четвъртък, 19 януари 2012 г.

Прави, каквото ти се прави.

Луда нова година. Започна лудо, активно и с промени. Опитвам се да задържа тонуса.
Готино е - правя това, което ми е приятно и не се тровя прекалено за онова, което не ми е. Поставих кефчето и вътрешния си баланс над всичко...
Философия, до която достигнах с много нерви и усилия. Hakuna Matata! It's a problem free phylosophy ;-) Знаете я песничката от "Цар Лъв", нали?


В свободното си време правя, каквото ми се прави. И ми е приятно. Ако не ми е, гледам да го приключа бързо,
да намаля неприятната емоция до минимум.
Да се смея.
Да се виждам с хора, които ме изграждат, а не ме рушат като личност.
Да не съжалявам
Да се радвам на собствената си креативност, интелект, интереси и красота, каквито ги има.
И на скромността си ;-)

На 31 и половина съм.

Нямам време да се тормозя повече
за ситуации, които ще отминат,
за хора, които ще отминат (о, да, и те отминават),
за трудни избори, които и сами ще се решат, ако изчакам или ги проуча достатъчно,
за чужди проблеми, за които не съм отговорна аз.
Така че - прави, каквото ти се прави и се радвай на себе си!
Хакуна Матата :-)

четвъртък, 15 декември 2011 г.

Предпразнично, самодоволно.

В края на годината всеки неусетно започва да си прави равносметка... Това не е толкова лошо, стига да мислиш какво си постигнал, а не толкова какво не си. Защото винаги има неща, които не сме постигнали. Но пък, ако ги нямаше, към какво щяхме да се стремим и какво щеше да ни кара да се променяме, да се развиваме, да се опитваме да сме по-готини, по-добри, по-уверени, по-живички? Така че, няма лошо - нека има непостигнати неща. А постигнатите, ах, постигнатите ;-)



Няколко неща ме накараха да се чувствам объркано-смутено-добре когато се случиха, а сега като мисля за тях, ме карат да се чувствам спокойно-самодоволно-добре. Ето ги, не в хронологичен ред:

- започнах да нося повече рокли и поли, отколкото панталони
- отказах виждане на любим мъж, защото се беше държал зле с мен
- пробвах как ми стоят червено червило и оранжев лак за нокти (поотделно и заедно)
- поисках си пари, които ми бяха обещани и си бях заработила
- пробвах се да общувам с непознати с по-малко думи, като разчитам повече на усещането за харесване, а не на перфектната вербална комуникация
- пробвах се да поддържам собствен блог, дори два и да говоря за лични неща в тях
- пробвах да говоря с родителите си за чувства
- пробвах да живея сама

Като се сетя, ще добавя и още.

Извод от тези опити:
Понякога си струва човек да върви срещу течението на собственото си възпитание и усещане, ей така, за да провери дали е на точното място, за да провери кой е, как се чувства при други обстоятелства и с друго поведение.

При мен тези неща подействаха чудотворно и сега очаквам да съм в добро, глуповато настроение за празниците. Пожелавам и на вас да сте малки ведри глупачета :-)

сряда, 16 ноември 2011 г.

Деструкция, реконструкция.


Чистя. Хора, вещи, чувства, концепции излишни, конструкти остарели.
Горя ги и те мен горят. Болят ме. И ще продължават да ме болят, по(-)малко всеки ден.
Но ще ги надмогна, ще погледна над тях.
Голямата картина се вижда само отгоре.
Издигам се. Аз, феникс.