понеделник, 19 март 2012 г.

Отлично. Не. Творческо.


Аз нямам хоби. И винаги съм мислила, че нямам интереси извън работа и пиенето на кафе с приятели. Но осъзнах, че нямам хоби, защото не съм си позволявала да преживея нищо ново, защото новите неща не са ми познати, не зная как се правят. Пробването не отговаряше на възпитанието ми

Защото съм учена да съм винаги на висота. Ако не съм, по-добре да не правя нещото, защото  - о, ужас! – може да сбъркам и да не стане идеално. И тогава – голям срам! А срамът, вярвайте ми, е голям двигател. Или спирачка. 

Не се занимавам с фотография, защото тя включва познаване на техника, която не познавам. Не готвя, защото първият път манджите няма да се получат и не зная точно какво означава „брашно, колкото поеме” или „до зачервяване”.  Примерите са не един и два. Слава богу, че съществуват организираните курсове и групи, където отговорността за резултата е отчасти прехвърлена към инструктора. Иначе никога нямаше да тръгна и на йога

Но, благодарение на определeни ситуации и разговори с някои хора,  осъзнах, че подходът на отличника трябва и може да бъде оставен в училище.
 
Сега се пробвам да готвя - с внимателно подбиране на рецептите, така че да нямат повече от 3-4 действия. Самостоятелното приготвяне на едни спагети по селски и една печена сьомга ме направиха толкова щастлива, че дни наред говорех за тях, давах рецептите и се кефих на спомена за усещането. Просто реших да сготвя и се получи – може би не идеално, но усещането за любопитство, за свобода, за градивно творчество бяха невероятни.  

Не на отличническия манталитет. Трябва да пробваме и да бъркаме повече. И да не ни е страх от грешките.  Те са творчеството ни, а то е радостта от живота.

събота, 17 март 2012 г.

Не на отличниците.


Наскоро в интервю наша спортистка – мисля, че Ивет Лалова - каза, че благодари на родителите си, които винаги я учели, че грешките са част от играта. Слушах интервюто с половин ухо, но тази реплика ме сепна. Остави ме без думи. Никога не ми беше хрумвало, че такава философия може да е част от възпитанието на детето. Че то може да бъде подкрепяно в пробите и грешките си,  да бъде учено да се учи от тях. 

Подходът „проба-грешка” е нещо непознато  за детето-отличник. То е възпитано да е винаги първо, по-добро и най-умно. Пробата, и още повече грешката, са нежелани чужденци  в неговия малък свят, оформен от най-вече от семейството. Отнето му е разбирането, че тези две неща са напълно нормална част от живота, че му помагат да се развива и да учи, да стане самоуверен човек. За разлика от не-отличните ученици, които имат проблемно поведение и собствено мнение, които знаят, че ако родителите им са извикани от класния ръководител, това не е краят на света.  

Отличническата нагласа води до неочаквани от родителското тяло последици. 


Тя кара детето, дори и като възрастен вече човек, да се чувства несигурно при новости, да се придържа към установеното, към утъпканите начини за поведение и работа и така  -  да се вкарва в рамки, да става все по-тесногръд и предвидим човек и професионалист.

Още по-лошо, поради собствената си неувереност и страх от грешки, е много вероятно  такъв човек да реагира негативно и на опитите на други хора  да подхождат нестандартно и новаторски... Последиците от това в работно и лично отношение могат да са много и все неприятни.

И не на последно място – чувството за неспособност да твориш и да измисляш интересни неща, чувството, че си скучен за околните поради прекомерна праволинейност. Което може би няма значение за родителите, споменати по-горе, но има значение за живота и себеусещането на човека. Има значение за щастието му. 

Повече по темата скоро.  А тук е мнението на може би единствения в света „грешколог”. 


петък, 9 март 2012 г.

Опиянение или изтръпване.

В добавка към размишленията ми за обичта към себе си и значението на отделянето ни от околните, намерих невероятна презентация от българско събитие
Темата е доста обширна, но може да обобщим, че е за изконната нужда на човек да остава насаме със себе си, за да осъзнава реалността, в която живее. Ясен Захариев говори и за всевъзможните начини, които намираме, за да НЕ оставаме насаме със себе си, за да НЕ виждаме отстрани живота си, за да "изтръпнем" към реалността и нейните случвания. За да ни е по-лесно. Но по-лесно ли ни е всъщност?  (Тук е силно - мисля, че е към минута 11-та). Стигаме до антидепресанти, до алкохолни безумия, и тук ... идва решението. Вижте по-долу кое е то :-)