Сега започва утре.

Нещата не бива да започват "от утре". От утре спираме цигарите, започваме да ядем по-малко, от утре започваме да сме по-спокойни към проблемите, от утре ще показваме на близките ни, че ги обичаме... От утре. А днес? Искаме да сме щастливи и днес, нали?
Днес денят ми започна с тази  чудесна гледка:

 и с този невероятен текст, в който има едно-две неща, които не подкрепям, но само толкова. Останалите 28-29 са абсолютно точни.
Преценете сами дали да започнете от днес с някой от съветите!

Не сме научени да обичаме. Себе си.

Все повече жени живеят на успокоителни. Учудени ли сте? Все повече жени (а и мъже) ходят на различни терапии и курсове по намиране на себе си, по търсене на себе си, по повдигане на тонуса, на самочувствието. С натрупването на такива случаи около мен, беше неизбежно да се замисля защо се стига до това.

Живеем както можем, в разрушените родителски ценности, които уж не важат в технологизираното ни, индивидуализирано общество. Имали сме нещо заложено, но то се размива по пътя. Не винаги успяваме да изградим нещо друго стойностно на негово място. И в един момент липсата излиза наяве. Какво правим тогава?

Оставаме насаме с единственото, което ни движи при всички ситуации – обичта към себе си, себеуважението си. И тогава става ясно кой как вижда нещата, кой как е възпитан, какъв е дълбоко в себе си.

Отделяне от другите хора, за да се разбираме с тях

Ако се обичаме достатъчно, по-лесно се изправяме след  удар, намираме какво да ни радва, да ни води напред. Имаме вкус за живота, независимо какво ни се случва. Радваме се на процеса на живеене, творим, без да залитаме прекалено по заложените си цели в дългосрочен план. Живеем с околните, каквито са, уважаваме тяхното пространство, но най-вече своето, не търсим на всяка цена признанието им, но се радваме искрено, ако го получим.

Това е в идеалния случай. Реалността е друга, най-често.

Най-често търсим одобрението отвън, решението отвън, признанието отвън, любовта отвън. И когато те не идват, нещата зациклят и стигаме до първия абзац.

Започваме да ги търсим по различни начини – увисваме на врата на някой, агресивни сме, за да ни обърнат внимание, капризни сме или пък бройкаджии, за да се почувстваме обичани, бъркаме се в личното пространство на околните или позволяваме на други да нарушават нашето, може и просто тихичко да се депресираме. Но липсата винаги излиза наяве.

Светлината в края на тунела

Най-хубавият съвет, който четох за решаване на този проблем поне отчасти, е да си представим, че винаги вървим заедно с малко момиченце/момченце, което сме ние като малки*. И когато усетим, че някой не ни третира правилно и се чудим дали е така, да поспрем и помислим - дали бихме му разрешили да се отнася така с детето, което върви до нас? Ако не можем да му разрешим да се държи така с едно дете, защо ще му позволяваме да се държи така и с нас самите?

Ако всички си имат по едно дете-eго със себе си, може би ще се държим по-балансирано едни с други? Може би тогава ще успеем да разчитаме на себе си, да уважаваме и най-вече да обичаме себе си в здравословна степен. Дано, дано, дано...:-)

*По спомени, книгата е ето тази.

** Едната илюстрация е заета от Pinterest, не се чудете откъде ви е позната.

Уморени крила.*

Понякога се случва да се уморим от опити, да не вярваме във възможността да срещнем нов човек, който да запали огън в нас, да не вярваме, че може пак да се сближим с някого, с когото да се чувстваме уютно.

Идеята тепърва да опознаваме някой, който да не ни допадне и да трябва да го отстраним деликатно от пътя си, или - не дай си боже! - да го харесаме малко, но негативите да са повече и да се измъчваме взаимно известно време на приливи и отливи от обич... Всичко това може да тежи много.

Тогава е толкова изкушаващо да погледнем назад, към някой, останал в миналото, когото обаче знаем в детайли, познаваме и добрите, и лошите му страни, знаем, че няма нужда да изпитваме силни емоции с него, че всичко ще бъде толкова рационално, хедонистично и удобно. Удобно е думата... и поглеждаме назад през прозореца на времето.

Но това е клопка - клопка на егото ни, което не иска някой да го руши наново. То не иска качествата и подходът ни към другите да бъдат подлагани на съмнение, иска да си е спокойно и самоуверено, иска да знае, че някой ни харесва, че имаме значение за някого, че някой иска да прекарва време с нас.

Така че ходът "назад към старите, но златни" помага, но... за малко. Той е с ефект, кратък като от болкоуспокояващо. Защото дълбоко в себе си много добре знаем, че щом предишният път не е проработило с този човек, вероятно и този път няма да проработи. Трябва и двамата да сме поне малко мръднали в емоционалното си развитие...
Присъствието на нещо ново винаги е от значение. А "отминалите" хора по-добре да употребяваме в умерени дози!

*Заглавието е на Дони и Момчил от едно време.