На свой глас.

Обичам да си пускам високо музика в колата. Обичам, докато върви някоя готина песен, да си увелича звука и да викам с пълно гърло заедно с изпълнителя, карайки. Отпуска и зарежда. Но има и друго. Когато музиката е пусната силно, не чуваш собствения си глас. Викаш, но обикновено чуваш извивките, които певецът прави, неговата интонация и промяна във височините.
И смяташ, че се справяш добре...  до момента, в който някой ненадейно не ти спре радиото. Оп, изненада! Тогава вече чуваш своя глас. Пробвай да пееш тогава. Да свикнеш с гласа си, да приемеш начина, по който ти пееш тази песен. След години пеене в „сянката” на модела, може да е трудно. На мен ми беше. Пробвах и ми отне няколко опита, за да разбера кой е моят глас, истинският. И да го приема... С удоволствие, както се приема дар.

Отлично. Не. Творческо.

Аз нямам хоби. И винаги съм мислила, че нямам интереси извън работа и пиенето на кафе с приятели. Но осъзнах, че нямам хоби, защото не съм си позволявала да преживея нищо ново, защото новите неща не са ми познати, не зная как се правят. Пробването не отговаряше на възпитанието ми. 

Защото съм учена да съм винаги на висота. Ако не съм, по-добре да не правя нещото, защото  - о, ужас! – може да сбъркам и да не стане идеално. И тогава – голям срам! А срамът, вярвайте ми, е голям двигател. Или спирачка. 

Не се занимавам с фотография, защото тя включва познаване на техника, която не познавам. Не готвя, защото първият път манджите няма да се получат и не зная точно какво означава „брашно, колкото поеме” или „до зачервяване”.  Примерите са не един и два. Слава богу, че съществуват организираните курсове и групи, където отговорността за резултата е отчасти прехвърлена към инструктора. Иначе никога нямаше да тръгна и на йога. 

Но, благодарение на определeни ситуации и разговори с някои хора,  осъзнах, че подходът на отличника трябва и може да бъде оставен в училище.

 

Сега се пробвам да готвя - с внимателно подбиране на рецептите, така че да нямат повече от 3-4 действия. Самостоятелното приготвяне на едни спагети по селски и една печена сьомга ме направиха толкова щастлива, че дни наред говорех за тях, давах рецептите и се кефих на спомена за усещането. Просто реших да сготвя и се получи – може би не идеално, но усещането за любопитство, за свобода, за градивно творчество бяха невероятни.  

Не на отличническия манталитет. Трябва да пробваме и да бъркаме повече. И да не ни е страх от грешките.  Те са творчеството ни, а то е радостта от живота.

Не на отличниците.

Наскоро в интервю наша спортистка – мисля, че Ивет Лалова - каза, че благодари на родителите си, които винаги я учели, че грешките са част от играта. Слушах интервюто с половин ухо, но тази реплика ме сепна. Остави ме без думи. Никога не ми беше хрумвало, че такава философия може да е част от възпитанието на детето. Че то може да бъде подкрепяно в пробите и грешките си,  да бъде учено да се учи от тях. 

Подходът „проба-грешка” е нещо непознато  за детето-отличник. То е възпитано да е винаги първо, по-добро и най-умно. Пробата, и още повече грешката, са нежелани чужденци  в неговия малък свят, оформен от най-вече от семейството. Отнето му е разбирането, че тези две неща са напълно нормална част от живота, че му помагат да се развива и да учи, да стане самоуверен човек. За разлика от не-отличните ученици, които имат проблемно поведение и собствено мнение, които знаят, че ако родителите им са извикани от класния ръководител, това не е краят на света.  

Отличническата нагласа води до неочаквани от родителското тяло последици. 

Тя кара детето, дори и като възрастен вече човек, да се чувства несигурно при новости, да се придържа към установеното, към утъпканите начини за поведение и работа и така  -  да се вкарва в рамки, да става все по-тесногръд и предвидим човек и професионалист.

Още по-лошо, поради собствената си неувереност и страх от грешки, е много вероятно  такъв човек да реагира негативно и на опитите на други хора  да подхождат нестандартно и новаторски... Последиците от това в работно и лично отношение могат да са много и все неприятни.

И не на последно място – чувството за неспособност да твориш и да измисляш интересни неща, чувството, че си скучен за околните поради прекомерна праволинейност. Което може би няма значение за родителите, споменати по-горе, но има значение за живота и себеусещането на човека. Има значение за щастието му. 

Повече по темата скоро.  А тук е мнението на може би единствения в света „грешколог”. 

Опиянение или изтръпване.

В добавка към размишленията ми за обичта към себе си и значението на отделянето ни от околните, намерих невероятна презентация от българско събитие. 

Темата е доста обширна, но може да обобщим, че е за изконната нужда на човек да остава насаме със себе си, за да осъзнава реалността, в която живее. Ясен Захариев говори и за всевъзможните начини, които намираме, за да НЕ оставаме насаме със себе си, за да НЕ виждаме отстрани живота си, за да "изтръпнем" към реалността и нейните случвания. За да ни е по-лесно. Но по-лесно ли ни е всъщност?  (Тук е силно - мисля, че е към минута 11-та). Стигаме до антидепресанти, до алкохолни безумия, и тук ... идва решението. Вижте по-долу кое е то :-)

Сега започва утре.

Нещата не бива да започват "от утре". От утре спираме цигарите, започваме да ядем по-малко, от утре започваме да сме по-спокойни към проблемите, от утре ще показваме на близките ни, че ги обичаме... От утре. А днес? Искаме да сме щастливи и днес, нали?
Днес денят ми започна с тази  чудесна гледка:

 и с този невероятен текст, в който има едно-две неща, които не подкрепям, но само толкова. Останалите 28-29 са абсолютно точни.
Преценете сами дали да започнете от днес с някой от съветите!

Не сме научени да обичаме. Себе си.

Все повече жени живеят на успокоителни. Учудени ли сте? Все повече жени (а и мъже) ходят на различни терапии и курсове по намиране на себе си, по търсене на себе си, по повдигане на тонуса, на самочувствието. С натрупването на такива случаи около мен, беше неизбежно да се замисля защо се стига до това.

Живеем както можем, в разрушените родителски ценности, които уж не важат в технологизираното ни, индивидуализирано общество. Имали сме нещо заложено, но то се размива по пътя. Не винаги успяваме да изградим нещо друго стойностно на негово място. И в един момент липсата излиза наяве. Какво правим тогава?

Оставаме насаме с единственото, което ни движи при всички ситуации – обичта към себе си, себеуважението си. И тогава става ясно кой как вижда нещата, кой как е възпитан, какъв е дълбоко в себе си.

Отделяне от другите хора, за да се разбираме с тях

Ако се обичаме достатъчно, по-лесно се изправяме след  удар, намираме какво да ни радва, да ни води напред. Имаме вкус за живота, независимо какво ни се случва. Радваме се на процеса на живеене, творим, без да залитаме прекалено по заложените си цели в дългосрочен план. Живеем с околните, каквито са, уважаваме тяхното пространство, но най-вече своето, не търсим на всяка цена признанието им, но се радваме искрено, ако го получим.

Това е в идеалния случай. Реалността е друга, най-често.

Най-често търсим одобрението отвън, решението отвън, признанието отвън, любовта отвън. И когато те не идват, нещата зациклят и стигаме до първия абзац.

Започваме да ги търсим по различни начини – увисваме на врата на някой, агресивни сме, за да ни обърнат внимание, капризни сме или пък бройкаджии, за да се почувстваме обичани, бъркаме се в личното пространство на околните или позволяваме на други да нарушават нашето, може и просто тихичко да се депресираме. Но липсата винаги излиза наяве.

Светлината в края на тунела

Най-хубавият съвет, който четох за решаване на този проблем поне отчасти, е да си представим, че винаги вървим заедно с малко момиченце/момченце, което сме ние като малки*. И когато усетим, че някой не ни третира правилно и се чудим дали е така, да поспрем и помислим - дали бихме му разрешили да се отнася така с детето, което върви до нас? Ако не можем да му разрешим да се държи така с едно дете, защо ще му позволяваме да се държи така и с нас самите?

Ако всички си имат по едно дете-eго със себе си, може би ще се държим по-балансирано едни с други? Може би тогава ще успеем да разчитаме на себе си, да уважаваме и най-вече да обичаме себе си в здравословна степен. Дано, дано, дано...:-)

*По спомени, книгата е ето тази.

** Едната илюстрация е заета от Pinterest, не се чудете откъде ви е позната.

Уморени крила.*

Понякога се случва да се уморим от опити, да не вярваме във възможността да срещнем нов човек, който да запали огън в нас, да не вярваме, че може пак да се сближим с някого, с когото да се чувстваме уютно.

Идеята тепърва да опознаваме някой, който да не ни допадне и да трябва да го отстраним деликатно от пътя си, или - не дай си боже! - да го харесаме малко, но негативите да са повече и да се измъчваме взаимно известно време на приливи и отливи от обич... Всичко това може да тежи много.

Тогава е толкова изкушаващо да погледнем назад, към някой, останал в миналото, когото обаче знаем в детайли, познаваме и добрите, и лошите му страни, знаем, че няма нужда да изпитваме силни емоции с него, че всичко ще бъде толкова рационално, хедонистично и удобно. Удобно е думата... и поглеждаме назад през прозореца на времето.

Но това е клопка - клопка на егото ни, което не иска някой да го руши наново. То не иска качествата и подходът ни към другите да бъдат подлагани на съмнение, иска да си е спокойно и самоуверено, иска да знае, че някой ни харесва, че имаме значение за някого, че някой иска да прекарва време с нас.

Така че ходът "назад към старите, но златни" помага, но... за малко. Той е с ефект, кратък като от болкоуспокояващо. Защото дълбоко в себе си много добре знаем, че щом предишният път не е проработило с този човек, вероятно и този път няма да проработи. Трябва и двамата да сме поне малко мръднали в емоционалното си развитие...
Присъствието на нещо ново винаги е от значение. А "отминалите" хора по-добре да употребяваме в умерени дози!

*Заглавието е на Дони и Момчил от едно време.